Едно от малкото имена, с които Белене присъства в европейската история, е това на Евгений Босилков — католически духовник, монах пасионист и никополски епископ, роден в града и екзекутиран през 1952 г. Беатифициран е и е сред най-известните български католически фигури на ХХ век.
Произход
Роден е със светското име Викентий на 16 ноември 1900 г. в Белене, в католическо семейство с пет деца. Присъствието на такова семейство в дунавско село в началото на ХХ век не е случайност: католическата общност по този участък от реката е стара и е свързана с преселения, които са оставили католически енории в няколко селища на Северна България.
Образование
През 1911 г. постъпва в пансиона на отците пасионисти в село Ореш, а две години по-късно — в тяхната духовна семинария в Русе, седалище на Никополската епархия.
През 1914 г. е изпратен да продължи образованието си в Белгия, но почти веднага се налага да напусне страната заради военните действия. Учи в съседна Холандия, а през 1919–1920 г. се връща в Белгия за задължителния едногодишен новициат, когато поема расото на пасионистите и приема духовното име Евгений. Следват курсове по философски и богословски науки до 1926 г.
Ръкоположен е за свещеник на 25 юли 1926 г., след което е изпратен в Рим, в Папския източен институт — дотогава там е учил само един българин. През 1931 г. завършва института и става доктор на източноцърковните науки с дисертация върху съединението на българите с римското седалище през първата половина на XIII век, тоест върху т.нар. Калоянова уния.
Служение
От 1929 до 1934 г. е енорийски свещеник в Русе. През 1934 г. е назначен за енорийски свещеник в Бърдарски геран — селище, населено с преселници от Банат. Съвременниците му отбелязват и нещо човешко: свири на орган и пее в църквата, играе футбол, ходи на лов.
След смъртта на епархийския архиерей през 1946 г. Светият престол го назначава за временно управляващ епархията, а с папски декрет от 26 юли 1947 г. той е избран за никополски епископ.
Годините на натиск
Периодът след 1944 г. свива рязко полето за дейност на Църквата. Босилков се противопоставя на атеистичните внушения на властта и организира типичните за пасионистите „народни мисии“ — интензивна проповед по всички енории, включително в най-отдалечените места на епархията.
Натискът се засилва бързо. Свещеници започват да изчезват, католическите институции затварят врати, чуждестранното духовенство е екстрадирано, а в края на 1948 г. папският представител в България е прогонен от страната. Следват арести, сред задържаните е и епископът.
Процесът от 1952 г.
В списъка на подсъдимите Босилков е на седмо място. Съдебният процес е на 3 октомври 1952 г., като преди това подсъдимите са подложени на тежки побои и изтезания. След произнасянето на смъртната присъда около съдбата му е създадено затъмнение — дори най-близките му дълго време не знаят със сигурност за кончината му. Присъдата е изпълнена в столичен затвор.
Процесът е част от същата вълна репресии, която пълни и лагера на съседния остров. Принадлежността към Римокатолическата църква е сред изрично документираните причини за въдворяване в ТВО „Белене“.
Католическата общност по Дунав
Биографията на Босилков става разбираема само на фона на нещо по-широко: наличието на устойчива католическа общност в Северна България. Тя има корени, по-стари от Освобождението, и е свързана с павликянското население по дунавското поречие, преминало към католицизма, както и с по-късните преселения от Банат, откъдето идват и част от енориите в областта. Никополската епархия обхваща именно този ареал, а мрежата ѝ от енории, семинарии и пансиони — включително тези в Ореш и Русе, през които минава образованието на Босилков — е самостоятелна образователна система в началото на ХХ век.
Точно тази система произвежда духовници с европейско образование в малки дунавски села, и точно тя е сред първите унищожени след 1944 г. Затова процесът от 1952 г. не е изолиран епизод, а край на един цял институционален свят.
Беатификация и памет
Беатификацията му го прави обект на почит далеч извън България, а името му се среща в католическата литература за мъчениците от Източна Европа през ХХ век. За Белене това означава, че градът има постоянна международна връзка, независима от всичко останало, което го е направило известно.
Католическата общност в града е малка, но действаща, и е част от културното наследство на общината наред с читалищата и селските празници.
Подробна биографична хронология има в българската Уикипедия; официалните актове по беатификацията се публикуват от Светия престол.